TheSocialAnimal :: 20 февруари, 2006

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

08.11.2006 10:15 - 20 февруари, 2006

Автор: thesocialanimal Категория: Регионални

Прочетен: 641 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 08.11.2006 10:22

... И денят започна, както обикновено - забързан, препускащ, еднообразен.
... и тълпата прииждаше, все същата, както преди. Същите хора, старите дрехи, обичайно тъпо ухилени... И на какво се радваха? Въобще радост ли беше или поредната лъжа... Гледах към тях и не виждах нищо друго, освен глави, неспособни да завъдят бял косъм. Къде съм? Какво е това място? Свърталище на пришелци от цял свят, неуспели, преуспели, дрипави и блестящи, бедни, но... Горди! Един човек на възраст се разсея и препречи пътя на една жена. Тя го наруга, а той се усмихна... Нямаше сили за повече, или не искаше. Една майка, лепнала изкуствена усмивка на лицето си, се хлъзна на някаква мазнотия по пода, почувства се неудобно и започна да псува като хамалин... До нея пък друга, с още по-тъпо изражение, обясняваше на сина си, че "не е хубаво да наричаш мама - кучка", защото джуджетата гледат и "Дядо Коледа няма да ти донесе подарък"... Детето се изсмя с видима нетърпимост към безумиците, които очевидно майка му използва с цел "Възпитание". В същият момент, по - малката му сестричка възкликна въодушевена: "Тони, не се притеснявай, и татко няма да има подарък за Коледа..."
Стана ми мъчно, необяснима тъга ме налегна и вече не чувах нищо. Започнах да си пея, за да не чувам повече... Не можех да слушам повече, не исках... Исках друго, а получих това! Една възрастна жена се приближи до мен и ме попита как съм... Отворих си устата да отговоря, а тя започна да ми разказва каква рибарка е била на младини, много риба имало, но вече не ходела на риболов. Каза, че търси свещи за рождения ден на най-добрата си приятелка... Ставала на 96 години и вечерта щели да си правят купон с много пиене и музика, но без мъже. То не че имало мъже, които да поканят ("Уморихме ги"-каза), но и по-добре... не им трябвали главоболия. Извиних и` се, че имам работа, обърнах се и се разплаках. Не можех да ги понасям, не исках! Толкова чужди и далечни... толкова елементарни и безразсъдни, толкова наивни, бездушни и нищожни... не можех да ги понасям, НЕ ИСКАХ!
И как бих могла...? Удовлетворени и самодоволни, прииждаха и прииждаха, еднакви, безлични..., същите. Някои бързаха и мачкаха цветята от двете страни на алеята, които бях поляла преди час... Бързаха към поредната лъжа, поредната лицемерна усмивка. Отвреме - навреме из тълпата се разнасяха въпроси: "Как си?", "Как я караш?", но отговори не се чуваха, защото никой не ги чакаше и никой не си правеше труда да отговаря... Една лелка се изхили гръмогласно и заглуши тишината... Всички прихнаха след нея, все едно блееха... без емоция, без дори да знаят защо се смеят. След малко измежду всички излезе един здравеняк, кихна, счупи китка елегантно и каза: "Благословен да съм!", а тълпата повтори: "Благословен да си!" И изчезваха едни, а други прииждаха, все същите, старите дрехи, обичайно тъпо ухилени...

Нагоре